Разкриваща пътища. Част 1

Успях дори да сваря борщ, за който Сулейман винаги ме беше молил да приготвя, но така досега и не беше опитал. Аз просто пеех, танцувайки до печката. Чу се звъненето на телефона: «Здравей, посрещни ме до болницата на кръстовището след 15 минути, не знам накъде да продължа да карам.

Ще те взема от там и ще ми покажеш пътя». «Добре», – бързо се приготвих и излязох да посрещна Сулейман. Този път просто по тениска и дънки, наметнала якето на раменете си заради вятъра. Видях неговия бял Мерцедес отдалече. Той стря. «Здравей!» – седнах в колата. При всяка наша среща нещо се свиваше вътре в мен и някакъв страх от загуба неочаквано се прокрадваше. Не умеех тогава да отпускам свободно нашата любов. Пристигнахме до резиденцията и паркирахме. Качвайки се на петия етаж и влизайки в апартамента, Сулайман както винаги огледа намръщено и помириса всичко, дръпна щората и удовлетворено обходи с поглед гледката от прозореца. Аз влязох след него, затворих врата и започнах да приготвям турско кафе. Като го разлях в чашки, се доближих до дивана, където вече беше се настанил Сулайман и му подадох кафето. «Какво е това?» – подозрително попита Сулейман. «Турско кафе», – усмихнах се аз. «Сулейман, искам да си поговорим», – чувствах, че разговорът няма да е от лесните. «Какво искаш да ми кажеш, Мария? Говори».