Заливът Кисмет

Лейлия харесваше когато косата РјСѓ Рµ РїРѕ-дълга. “Дали РЅСЏРєРѕР№ наистина знае какво РёСЃРєР°? Р? разбира СЃРµ че СЃСЉРј щастлива. Обичам лозето Рё винарната.”

“Но не искаш ли… Не знам… Повече?”

“Р?скаш РґР° кажеш нещо повече като любов Рё семейство? Може Р±Рё РґРѕСЂРё къща СЃ ограден РґРІРѕСЂ Рё куче, което РґР° РІСЉСЂРІРё СЃ нея?” РўСЏ СЃРІРё рамене.

“Бих искала някой ден. С правилният човек.”

Той замълча в продължение на няколко секунди. “Разбира се. Правилният човек,” накрая промърмори под носа си. Наш разтърка очи. “Мисля че трябва да поспя.”

Лейлия не оспори това твърдение.

Тя се изненада, че той е в състояние да държи очите си отворени или че не е повръщал, имайки предвид колко уиски е успял да погълне. “Добра идея. Нека те заведа до стаята ти.”

“Мога да се справя.” Той се изправи и се поклати малко, след което падна отново.

“Добре, може би бих могъл да използвам малко помощ.”

Тя се засмя и се изправи, после протегна ръка, за да му помогне. “Да вървим здравеняко.” Неш успя да се изправи с нейна помощ. Той обви ръце около нея и се запътиха към леглото му.

Което, за щастие, не беше толкова далеч. Той по-скоро падна, отколкото седна на леглото. “Нека свалим тази риза.”

“Да не се опитваш да ме съблечеш гол, за да можеш да се възползваш от мен?”

“Никога не бих…” Горещина плъзна по бузите й.