Заливът Кисмет

Той се молеше, че не го е направил, но тъй като паметта му беше пълна с дупки, той се грижеше за въздействието на своята идиотщина.

“Освен че се напи до забрава?” Тя поклати глава. “Нищо, за което трябва да се тревожиш. Въпреки че…” Тя прехапа долната си устна, но не довърши мисълта си.

“Р?зплюй РіРѕ, Стрейндж,” той СЏ дразнеше леко Рё прокара пръсти РїРѕ тъмните Р№ РєРѕСЃРё. РўРµ Р±СЏС…Р° копринени РЅР° РґРѕРїРёСЂ Рё той обичаше РґР° може РґР° СЏ гали РґРѕСЂРё РїРѕ този малък начин.

Тя наклони глава настрани и попита, “Обичаш ли ме?”

Това беше гаден удар, който не бе очаквал. “Разбира се че те обичам,” отговори той безпроблемно.

“Защо не? Ти си най-добрата ми приятелка.”

“Нямам това в предвид.” Гласът й малко се разтрепери. “Обичаш ли ме като повече от приятел.”

Той се опасяваше че точно това го пита. Наш не знаеше защо го ужаси толкова много. Вчера беше готов да й признае всичко.

Сега в студената светлина на деня изглеждаше невъзможно. Ами ако тя го отхвърли и му каже, че вече не могат да бъдат приятели? Дали да поеме този риск? Наградата може да бъде много голяма, ако тя отвърне на чувствата му, но ако не го направи … Можеше да загуби единствения човек, който някога е значел нещо за него. Наш си пое дъх и кимна. “Винаги съм те обичал, Лей,” – каза той тихо. “За мен никога не е имало никоя друга.”

Конец ознакомительного фрагмента.

Текст предоставлен ООО «ЛитРес».