Ндура. Дете На Дъждовната Гора

‒ Пожар, пожар, уцелеха крилото! – извика някой от другата страна на пътеката на самолета.

– Вдясно! – посочи друг пътник.

Първоначално не знаех какво има предвид, но когато погледнах през прозореца от онази страна, видях гъст пушек, от който изглеждаше, че е нощ, една трагична нощ.

Самолетът правеше все по-резки движения. Някои хора започнаха да крещят. Нервният и едва разбираем глас на пилота се чуваше от високоговорителите, казвайки ни, че партизанската група в Конго, над който прелитахме, ни е ударила с ракета и че ще извършим принудително кацане. Една жена получи истеричен пристъп и се наложи две стюардеси и един мъж, който предложи да помогне, да я успокоят и да я сложат да седне. Ние тримата седнахме бързо. Закопчахме предпазните колани и застанахме в позицията, която стюардесата беше показала, когато се качихме в самолета: с глава между коленете, вперили поглед в не толкова успокояващия метален под. Бяхме ужасени. Докато бях в това неудобно положение, си спомних, че веднъж по новините бяха говорили за тези бунтовници, които разполагаха с финансови средства, защото контролираха една от мините за диаманти в страната или скъпоценния колтан — минерал, който съдържа основен метал за производството на карти за мобилни телефони, микрочипове или компоненти на атомни електроцентрали.